Житието иа Софрониевите книги е по-заплетено от житието на техния създател

По идея на Софроний през 1811 г. е създадена Българската земска войска 

Чужденец от научния център на острова Сен Лазар край Венеция твърди, че Софроний Врачански е "изключително безстрашен, съобразителен и хладнокръвен човек"

Бележките по белите полета на „Неделник”-а свидетелстват за  възторга, с който са били прелиствани страниците на книгата

Владимир БАЛЧЕВ

Старите българи обичали да ходят на Света гора. След завръщането си от Атон дълго разказвали какво са видели. Само едно нещо помрачавало настроението – споменът за разбойниците, които дебнат по пътищата. Измъквали се внезапно от гъсталаците – диви, рунтави, с кръвясали очи, – изправяли се пред конете с насочено оръжие и властно нареждали на пътниците да хвърлят на земята всичко ценно, което носят. Тежко ти и горко, ако си сиромах и нямаш нищо – озверелите бандити удряли където завърнат, зверски кълцали жертвите.

През март 1775 г. по пътя от Атон към Солун пътували двама мъже на коне. Единият бил Микаел Себастаци от научния център на острова Сен Лазар край Венеция. Другият е поп Стойко Владиславов, познат от учебниците с името Софроний Врачански. Говорели си за история и философия на гръцки език. Себастаци с удивление отбелязва, че поп Стойко говорел така за Франция и Австрия все едно е живял там години, а всъщност дотогава не бил напускал родния си град Котел. Българинът имал обширни познания по различни въпроси, а за историята на Византия, Турция и Влахия говорел като специалист. По едно време, тъкмо навлезли в някакво дълбоко дере, зачул се страховит вик. Станало това, от което най-много се страхували – срещу тях се изпречили трима разбойници. Изплашен, конят на Стойко Владиславов се изправил на задни крака. В този момент нещо проблеснало върху гърдите на свещеника и спътникът му с удивление забелязал златен кръст, обсипан с рубини и диаманти. Главатарят на бандата веднага поискал кръста, поп Стойко го ударил на молба. Ядосан, един от главорезите извадил ятагана, срязал ланеца и грабнал скъпата вещ, която струвала цяло състояние. След това разбойниците започнали да претърсват багажа на пътниците. На изпроводяк единият бандит ударил с бич българския свещеник, а другият пробол ръката на Себастаци, за да го накаже, че не носи нищо ценно в дисагите си.

Отминала опасността и Стойко Владиславов обяснил на спътника си, че кръстът на гърдите му е фалшив. Нарочно го поръчал такъв, за да привлече бандитите. А истинския кръст той скрил на друго място. За уверение поп Стойко показал една тънка връв, завързана за опашката на коня. За нея под корема на животното имало закрепена торба. Там било златото на българина. Знаел той, че разбойниците веднага ще се нахвърлят върху фалшивия кръст, а после, доволни от богатата плячка, няма да ровят толкова настървено за други ценности.

Едва след това бъдещият врачански епископ Софроний разказал на Микаел Себастаци своите патила. И преди го били хващали разбойници. По лицата им разбрал, че няма да го оставят жив. Коленичил, извадил храната и виното от дисагите си, поканил бандитите да се угостят. После се примолил да го пуснат по нужда, че от страха му станало зле. Слязъл няколко метра по-надолу, нагласил расото си върху един храст, все едно, че още си върши работата, припълзял настрани и се хвърлил в реката.  Така се спасил. В доклада си до Сен Лазар Микаел Себастаци подробно описал случилото се с него, а за българина уточнил – „той е един изключително безстрашен, съобразителен и хладнокръвен човек."

Тези, които познават Софроний Врачански само от учебниците, трудно ще по-вярват на този разказ. В представите си те виждат един кротък книжовник, човек на молитвите, но не и на делото. В самия край на XVIII в. точно благообразният и хрисим на вид архиерей излязъл на бойната позиция, за да оглави защитата на Враца срещу ордите на Осман Пазвантоглу. Вера Мутафчиева твърди, че именно Софроний е първият идеолог на национално-освободителното ни движение, а неговият престой във Видин е свързан с опасна тайна мисия в името на българската свобода. Когато турците го разкрили, архиереят съобразително се измъкнал през многобройните постове и успял да се спаси в Букурещ. В румънската столица той обсъждал с прославения военоначалник Кутузов възможностите за едно българско въстание. Дори разработил план как да бъде уредена свободната българска държава. През 1810 г. разпространил възвание към българите да грабнат оръжието в името на България. Той създал и първата българска тайна организация, която си поставила за цел освобождението на отечеството. По идея на Софроний Врачански през 1811 г. бил съставен един доброволчески отряд, известен под името Българска земска войска, който наброявал около 2500 души. Отрядът участвал с успех в няколко сражения. Когато войските на Наполеон застрашително приближили границите на страната, руското правителството побързало да подпише мирен договор с Турция. Така пропаднал планът на Софроний за възкресението на българската държавност.

На пръв поглед далеч повече е известна книжовната дейност на Софроний Врачански. Неговата книга „Кириакодромион, сиреч Неделник” е първото печатно издание на  новобългарски език. В същото време малцина знаят, че най-известната му творба „Житие и страдание грешнаго Софрония" е открита кажи-речи половин век след смъртта на книжовника. По щастлива случайност ръкописът попаднал в Георги Раковски. Имало и други съчинения, подготвени за печат, но те се разпилели, преди да стигнат до читателите. През 1878 г. свещеникът Кръстьо  Кръстев от с. Клисура купил от някакъв мюсюлманин една дебела книга. Явно произлизала от селище, ограбено след Априлското въстание. Оказало се, че това е сборник на  Софроний Врачански от 1802 г. Ревностният изследовател на Софрониевото книжовно наследство проф. Боньо Ангелов години наред преглеждаше ръкописните сбирки из страната и постоянно публикуваше известия за направените от него открития. Един от тези новонамерени ръкописи се съхранява в Пловдивската библиотека „Иван Вазов”… 

Оказва се, че житието на Софрониевите съчинения е още по-заплетено от житието на техния създател. Книгата „Кириакодромион, сиреч Неделник” е една от най-търсените в региона  през първата половина на XIX век. От това ценно издание в Пловдив се съхраняват близо десет екземпляра. Някои от тях са в частни сбирки. В единия е приложен редкият списък на „родолюбивите спомоществователи", помогнали за отпечатването на сборника. Малко се знае за старите притежатели на „Софронието”. Но за възторга, с който са били прелиствани страниците на книгата, има достатъчно свидетелства – датирани и недатирани бележки, анонимни или подписани. Някъде са отбелязани само имената на читателите (хаджи Янчо, хаджи Симеон, Алекси Милчов), а другаде има посочвания, може би малко странни за  съвременника, но с голямо значение за нашите възрожденци. Така  йеромонах   Партений   от   Калофер през  1817 г. описал в собствения   си  екземпляр   на   „Неделника" как е станал монах и кога е купил ”Неделник”-а. В   друга книга срещаме подпис на  жител от село Ведраре, а в екзепляр от една частна пловдивска сбирка  има цяла автобиография: „Свещеник Юрдан   С. П. Кънов. Роден съм   на 1850 год., ноември  19-й. След осмата ми година постъпих в училището Брациговско и при распита тогавашни   учители  едва   сполучих  да   прочитам твърде слабо, и то като съм посещавал   4—5   години.   На   12   ?  години заминах като за класен ученик  при   учителя   Еню   Маринов   от  Г.   Конаре,   учител   при   Брациговското училище…”

Подвързани с кори от букови дъски, обвити с орнаментирана кожа, грижливо пазени и прелиствани от множество ръце, тези книги били онова свято място, върху което жителите на  Пловдив, Брацигово, Панагюрище, Брестовица, Копривщица, Сопот, Аджар (Свежен) или Карлово оставяли бележки, отправени към деца, внуци и правнуци. Така незнаен читател от началото на XIX век написал: „Това толкование, сиреч Неделник, що толкосва просто и чисто, който го прочита, да й благословен нине и довека. .."' А в стихотворение от третото издание на „Неделника" се отправя предупреждението:
И затуй много са сиромаси 
кои нямат тас книга в дома си. ..